- BlueGunBlog -

При това в центъра на София. Една история от времената, които мислехме, че са отминали. Само дето се случи днес.
Предполагам съм някакъв наивник, който живее в затворен кръг. Защото от много време не ми се беше случвало да присъствам на грозен бой, а май никога не съм виждал на живо вадене на пистолет и заплаха за смърт. Но за всяко нещо си има първи път.
Ако следите блога на "Капитал" може и да помните една случка от миналата пролет, от която, освен всичко друго, става ясно, че обичам да не слушам околните, а да слушам музика. Чудесно е, спестяваш си доста неща.
Тази сутрин обаче, докато чаках трамвай на "Кръста" в "Лозенец", стана толкова шумно, че свалих слушалките и погледнах към отсрещния тротоар. Още преди това забелязах, че там има паяк, който е на път да вдигне не особено нова кола от над средната класа паркирана неправилно. Имаше и някакво момиче, което се опитваше да се обясни нещо, най-вероятно, че е "спряла преди минута", че "веднага си тръгва", знам ли.
После продължих да се разсейвам, до момента, в който тълпата, която чакаше трамвай, наистина се разбуча. Вдигнах глава и видях придружителя на момичето - човек с бръсната глава и лош поглед, който беше извадил пистолет и заплашваше двете момчета от паяка, че ще ги убие. Хвана ме страх. Мислех да направя нещо, но нямаше какво. Просто замръзнах.
Човекът с голата глава започна да раздава юмруци, събори единия на земята, другият се скри. Тръгнах да звъня на полиция, но жената до мен вече го беше направила. В същото време гологлавият вече беше свалил оковите от едната гума на колата, влязъл в нея и вече отпрашваше с мръсна газ.
Бях видял номера, мислех, че съм го запомнил, но в шока си осъзнах, че не мога да си спомня нито една цифра. В този момент дойде трамвая, тълпата се качи. Останах с идеята да изчакам полиция и ако трябва да свидетелствам.
Заедно с мен през булеварда пресече и полицайката, която очевидно придружаваше момчетата в паяка.
Носеше два плика със закуски. Питах момчетата дали мога да им помогна. Те попитаха дали не съм записал номера, и когато им казах, че не съм, те просто махнаха с ръка. Патрулката пристигна, аз също махнах с ръка и се обърнах.
По пътя към редакцията си мислех, че очевидно времената, в които проблемите се решават с пистолети, не са отминали. Че тук все още има хора, за които въпросите на правата и задълженията са вързани със силата. Че пистолетите смразяват кръвта. Че едно общество, в което силните и хората с оръжие не подлежат на наказание, е едно миришещо общество.
По-късно се сетих, че преди години в Германия пътувах от Бремен към Берлин с един полицай. Бяхме се открили в интернет, той отиваше при приятелката си, имаше едно свободно място и ме взе срещу част от сумата за бензин. Караше бързо. Попитах го какво прави ако го спрат. Дали не има казва: "Колеги сме все пак". Той ме погледна обидено и каза: "Защо ще правя това? Ако съм направил нарушение, ще си платя за него".
Въпросният полицай също имаше пистолет.