- BlueGunBlog -

Хайдушкото движение е най-масовата народна съпротива на българите срещу социалното и националното потисничество по време на петвековната османска власт по българските земи. Хайдушките чети поставят началото на национално-освободителната борба на българите, която завършва с възстановяване на българската държава през 1878 г. Огромен брой народни песни разказват за хайдутите.

Всяка пролет – около Гергьовден - смели мъже от села и градове напускат своите домове и се отправят към хайдушките сборища по горски поляни. Организират се в дружини с водач-войвода и със знаменосец. Хайдутите живеят под прикритието на разлистените гори чак докато слана попари и оголи дърветата. Затова самите хайдути възхваляват в песните си гората като своя “майка зелена”, планината – като свой баща, а оръжията си – като свои братя и сестри. Хайдушките дружини водят битки с османлиите в района, където действат. В други случаи те устройват сурови наказания за местни властници, които тероризират бедното население с насилие, отвличания в робство, принудителен труд и непосилни данъци. Затова народът възпява хайдутите като свои закрилници и отмъстители за неволите на онеправданите. Една от песните е посветена на прочутия с храбростта си войвода Дончо Ватаха от подбалканския град Копривщица, който действа през първата половина на ХІХ век в Тракия. Народните песни са съхранили имената на още множество реални герои от хайдушкото движение. Друг текст от товавреме изрежда някои от най-известните водачи през късния период, когато четите вече се борят за национална независимост на българите. В текста хайдутите изглеждат безгрижни – “дружина върви и пее, гората листи люлее”. Но това е боен поход, чиято мисия е “Свобода или смърт юнашка!” И някои от героите на песните действително загиват в борбата за освобождение от османския поробител. Какви са мъжете, дръзнали да се борят с оръжие срещу османската власт и да защитават най-бедните прослойки? Песен описва как “Стоян млад юнак” съблича дрехите си на търговец и облича “дрехи юнашки”, за да отиде в хайдушката дружина и да стане неин знаменосец. В други текстове се разказва и за мъже-земеделци, които напролет, вместо да хванат ралото и да орат земята, грабват своите пушки и саби, за да станат хайдути. Обичайно в дружините участват мъже. Но песните пазят спомен и за доста дръзки моми и жени, пренебрегнали обичайната женска съдба – да се оженят и отглеждат деца, за да участват в хайдушките дружини. Такъв обрат описва песента за мома Стоянка. Тя хвърля “хурка шарена с позлатено вретено”, съблича женски одежди и облича хайдушки дрехи, запасва сабя, нарамва пушка, втиква чифте пищове в пояса на мъжките си дрехи и отива на хайдушкото сборище “на връх на Стара планина”. Нещо повече, някои от тези смели жени стават водачи на хайдушки дружини, макар да се пее “де се е чуло видяло мома войвода да бъде”. Жените успяват да спечелят състезанията, с които се избира войвода. Популярен сюжет е как всички хайдути стрелят по окачен на дърво пръстен, но само един успява да го улучи и този най-умел стрелец става войвода, дори ако е жена. Колко масово става хайдушкото движение подсказва често използваният в народните песни образ “под всяко дърво юнак, във всяка долчинка и байряк”. Прочутият Петко войвода води дружина от 150-200 души. Той става толкова популярен сред българското и гръцкото население в Тракия, че самият султан го кани за свой везир, според една песен. Но той отказва с думите: ”Не ща везирин да ставам,/ не ща в сараи да седа./ Стига ми мене царството, дето ма тачи народа”.