- BlueGunBlog -

Виждали ли сте дете в магазин за играчки? То сочи с пръст всички по-лъскави самолетчета на рафта, харесва си корабчетата с най-големите платна и тропа с крак, докато родителят не сложи в кошницата всичко. След плащането на касата хлапето временно е щастливо, а няколко дни по-късно половината самолетчета се оказват забравени в ъгъла. Родителят наистина не се разорява, но седмици след щурма затяга колан, за да върже бюджета си заради капризите на своя наследник.
Горе-долу такава е ситуацията, когато става дума за превъоръжаването на българската армия. Същата сценка, но в огромни мащаби, застрашаващи интересите на българските данъкоплатци, се разиграва в момента с проекта за покупка на изтребители за нуждите на Военно-въздушните сили (ВВС). Генералите по свой си начин тропат с крак и настояват правителството да купи най-модерните и скъпи самолети. Независимо колко ще струва. Независимо откъде ще дойдат парите. Независимо че има далеч по-смислени инвестиции от грандоманска игра на войници. За всеки случай генералите се подсигуряват с писма до президента и кой знае още какви ходове, скрити зад завесата на секретността. И ако някой им изтъкне аргумента с цената, те вадят клишета от порядъка на „национална сигурност“, „високи стандарти“ и как „славната българска армия никога не е използвала оръжия втора ръка“.
Принципно няма нищо лошо в това началниците на войската да искат добро въоръжение. Има обаче няколко факта, които трябва да се отчетат наред с техните амбиции.
Първо - трудно доказуемо е, че на българската армия и трябва точно „F/A-18 Хорнет“, при положение че това е основният изтребител на щатската флота, а България едва ли ще може да си позволи самолетоносач през следващите няколкостотин години. По принцип изискванията на НАТО са България да предоставя за коалиционни нужди една ескадрила изтребители за въздушно превъзходство, които съвсем спокойно могат да са и стандартните за армиите на алианса двойно по-евтини F-16.
Второ - вярно е, че всяка военна сделка минава не през нормален търг, а през засекретено разглеждане в тесен кръг. Но все пак има някакви правила за провеждане на процедурите - като например това, че не може предварително да си избрал доставчика, а след това да питаш какво предлага. Конкретният случай с изтребителите е точно такъв - Генщабът посочва самолета, който иска, преди процедурата за избор на доставчик въобще да е започнала. Което вече си е лобиране в лошия смисъл и обрича на скандал самия търг.
Трето - на всички е ясно, че в XXI век вече няма такова нещо като чисто военна сделка. Договорите с доставчиците на въоръжение са колкото политика, толкова военно дело, и пак толкова чиста икономика. Затова в изискванията към кандидат-изпълнителите на поръчките за армията е залегнало и това те да предложат офсетни програми (тоест какви инвестиции като процент от цената на поръчката съответната фирма възнамерява да вложи обратно в България). И тези офсетни предложения са част от системата за оценка на цялостната оферта на всеки партньор. При това офсетът може да е както военен, така и чисто индустриален или търговски. Тоест т.нар. военни сделки въобще не са само военни, а имат значение за цялата икономика. При сделка за 1 млрд. евро офсет от примерно 110% означава някой да изгради тук производство за 1.1 млрд. евро или да закупи български стоки за толкова. При положение че на практика има поне три алтернативни производителя, напълно съвместими със системите на НАТО, някак си не е оправдано държавата в лицето на изпълнителната власт да остави генералитета да предрешава по свои критерии избора на партньор за подобни сделки, без да отчита икономическия им аспект.