- BlueGunBlog -

Основатели и съсобственици в HS Produkt са Иван Жабчич (Ivan Zabcic) и Марко Вукович (Marko Vukovic), и двамата машинни инженери. Вукович освен шеф дизайнер е в основата на повечето създадени оръжия, той притежава значителен боен опит, като ветеран от Хърватската война за независимост, в която е раняван два пъти... още от pishtov.com

Пистолет, тип деринджър, принадлежал на известният американски гангстер Джон Дилинджър, беше продаден на търг за 95 600 долара. Търгът беше устроен от Heritage Auction Galleries, което отбелязах неотдавна. Те очакваха да получат два пъти по-малка сума, но купувачите проявиха повишен интерес към офертата – може би заради наскоро излезлия филм за прочутия гангстер. Новият притежател на пистолета Remington е колекционер от Лос Анджелис, пожелал анонимност. По данни на Heritage Auction Galleries, именно този пистолет Дилинджър е крил в чорапа си, когато е бил арестуван от полицията на Аризона през януари 1934 година. Оръжието се съпровожда с документи, потвърждаващи, че е било иззето по време на задържането на знаменития гангстер.

За банковият обирджия Джон Дилинджър (John Herbert Dillinger) скоро ще гледаме холивудски филм по живота му "Public Enemies", където в ролята се превъплъщава самият Джони Деп. Малкият пистолет, тип деринджър, на големия гангстер Джон Дилинджър се продава на търг от Heritage Auctions в Далас, Тексас.

Пистолетът, Remington калибър .41, който се пази цели 75 години има историческа съдба. Конфискуван е от гангстера през 1934 година, когато Дилинджър и неговата банда са заловени в Тускон. Легендарния мафиот го носил скрит в чорапа си и рядко се разделял с него. Суеверно считал, че ако остане без своя Remington .41 го очаква лоша съдба. Шест месеца след като пистолетът му е отнет, Джон е застрелян в Чикаго. Цялата история ще видим в кината, но пистолетът му ще притежава само един. Стартовата цена на оръжието е 35 000 долара.

Още за Джон Дилинджър от kriminalnidosieta.com.
Още за деринджърите от pishtov.com.

Нацистки инженери били съвсем близо до създаването на секретен военен самолет, който можел да промени изхода от Втората световна война. Прототипът на Horten Ho 229 направил успешен тестови полет в навечерието на Коледа през 1944 г., но бързо се разбил. След този успех нацистките инженери не успели никога да достигнат високото качество на предходното изобретение. Бомбардировачът бил възстановен, но без да може да лети.

През 1943 г., когато нацистите усетили, че губят войната, усилено започнали проектирането на мощни оръжия. Бомбардировачите им били атакувани от английските изтребители "Спитфайър". Тогавашният ръководител на германските въздушни сили Херман Гьоринг разпоредил създаването на такава машина, която "да лети с 1000 км/ч, да носи товар над 1000 кг и да изминава поне 1000 км ". Двамата братя пилоти Реймар и Валтер Хортен (Reimar and Walter Horten) били сигурни, че с иновационното си изобретение, наречено "летящото крило", отговарят на изискванията на командира.

Още по-грандиозна била идеята на Реймар, който предложил военния самолет да бъде покрит с прах от въглища и дървесен клей, които имали свойството да абсорбират радарните електромагнитни вълни. Методът бил използван от американските военновъздушни сили през 1980г. за първия им секретен летателен апарат F-117A Nighthawк. Проектът на нацисткия самолет бил неуловим за радарите, а със скоростта, която развивал, се е очаквало да изпревари английските изтребители, достигайки Лондон и по този начин да промени историческия ход. "Ако германците са имали възможност да разработят военновъздушното оръжие, те със сигурност са щели да ударят Великобритания", коментира Петър Мъртън, авиационен експерт в кралския военен музей в Дюксфорд.

От архива:
“Извънземните” оръжия на Третия райх включват и “невидим” самолет
Тайните оръжия на Райха и алдебаранците

Британският историк Фъргюс Канан (Fergus Cannan) твърди, че шотландските бойци през Средновековието са се сражавали в яркожълти ризи, боядисани с конска урина, а не в дрехи от кариран вълнен плат, както във филма Смело сърце, с Мел Гибсън.

Изследването на Канан, който е специалист по военна история, показва, че вместо традиционните шотландски полички бойците носели туники в цвета на шафрана и използвали редица съставки, за да получат възможно най-ярки цветове. Мнозина историци са казвали, че във филма "Смело сърце" има неточности, но не са можели да посочат истината.

Канан, който е проследил собствените си корени до крал Робърт де Брус (Robert the Bruce), е изследвал оригинални разкази на очевидци от Средновековието, ръкописи, надгробни статуи и изображения. На тази основа той описва как са били облечени бойците на Робърт де Брус през 1314 г. В новата си книга "Шотландски оръжия и ризници" авторът дава многобройни примери за характерните ленени туники на шотландските бойци, носени с колан на кръста. "Жълтата ризница не е показана в никой филм, въпреки че всички историци пишат за нея. Шотландците са носели туники през средните векове, чак до края на XVI в.", казва Канан. Той обяснява, че шафранът струвал скъпо и бедните планинци боядисвали лена с конска урина или дървесна кора и стривали листа, за да получат наситен жълт цвят. Върху туниките те носели елек от еленова или кравешка кожа, импрегниран с восък или потопен в катран, за да е непромокаем.

Д-р Клер Даунам (Clare Downham) от Университета на Абърдийн заяви, че анализа на Канан отговаря на информацията й за Келтска Шотландия. "Карираната шотландска поличка, каквато я знаем днес, е част от романтичната и по-модерна представа за миналото на Шотландия", каза д-р Даунам.

В последните месеци на Втората световна война германската технологична мисъл отчаяно търси принципно нови оръжия, които да обърнат ситуацията по фронтовете. Добре известно е, че в крайната фаза на войната съюзниците се провеждали негласно съревнование за по-големи парчета от технологичното "наследство" на Третия райх - надпревара, в която най-добре се представят САЩ. Някои от находките на американските войски са направо зашеметяващи, като особено внимание измежду тях заслужава незавършеният проект за "стелт" самолет, споменат и в статията на Патрик Кайгър в "Нешънъл джиографик".

В края на Втората световна война американците събират огромна информация за нацистките оръжейни разработки. Личи, че пред лицето на безизходицата по фронтовете германците са обръщали внимание дори и на фантастични научни проекти, практически неосъществими при реалните условия. Когато намереното било събрано на едно място в Дейтън, Охайо, се оказало, че САЩ разполагат с над 220 тона хартия, съдържаща германски оръжейни и научни разработки и проекти. Внимателното им пресяване е било от голяма полза за развитието на военната технология на САЩ.

Някои от проектите са били като взети от научната фантастика и нямат възможност за реализация: презокеански безмоторен бомбардировач и орбитално огледало, фокусиращо слънчева светлина, способно да изгори цели градове и да пресуши пристанища. Всичко това е било известно в Германия под сборното наименование “Wunderwaffen” (оръжия-чудо), способни да обърнат хода на войната.

Добре известно е, че плановете на германските ракети “Фау” са дали силен тласък в развитието на американските балистични ракети, а индиректно - и на космическите проекти на САЩ, свързани с пилотираните мисии. Оказва се, че широко известната технология “Стелт” за създаване на “невидими” за радарите апарати, в която САЩ в момента са много по-напред от останалите страни, има своите корени в нацистките технологични постижения. Неповторимият дизайн на стратегическите бомбардировачи B-2 безусловно напомня за странния прототип на самолет с прилеповидни крила, намерен в края на войната в германско свръхсекретно съоръжение. Това е “Horten Ho 229″, изтребителят, който не успява да вземе участие във войната. Той е замислен като “стелт” - за това свидетелстват неговата характерна форма, съчетана с покритие от импрегнирани с въглерод шперплатови пластини, осигуряващи защита срещу радарно прихващане. При анализите след войната е имало сериозно колебание дали “Horten Ho 229″ може лети успешно, тъй като няма опашка. Само че днешиният B-2 лети.

Проектът е недовършен и машината не влиза в действие. Десетилетия по-късно, обаче, САЩ развиха и оповестиха своята технология за “невидими” самолети, за която са убедени, че им дава съществено предимство във въздуха.

От 1 август 1943 до 26 август 1944 г. над територията на България прелитат над 15 000 противникови самолета на т.нар. Асове на смъртта. Срещу тях се изправят пилотите на родната военна авиация. Българските “ангели” извършват над 1100 бойни полета. По време на въздушните боеве те успяват да свалят 37 тежки бомбардировача “Либърейтър” и 16 изтребителя “Лайтнинг”. И противовъздушната отбрана нанася сериозни удари върху англо-американските “асове на смъртта” - те свалят 4 тежки бомбардировача.

Българските военни също понасят значителни загуби - свалени са 27 български изтребителя и загиват 23 летци. Въпреки геройствата на пилотите, София, Дупница и Враца се оказват с много разрушения. Жертви има и сред мирното население. Над тези градове са хвърлени 8800 бомби.

В столицата са убити 836 души
и са ранени 1025. Разрушените и пострадали сгради са 12 559. В същото време българските летци водят сражения и успяват да свалят 30 самолета само в района на София.

Родната авиация по време на Втората световна война е съвсем млада. През ноември 1910 г. е осъществен първият въздушен полет над София от руския летец Б. Масленков. Следващата година военните започват да създават българската авиация. От Франция са купени 3 самолета - “Брелио”, “Воазен” и “Сомер”, от Германия - един “Райт”, а от Англия - един “Бристол”. Няколко месеца по-късно са доставени още 25 самолета. На обучение във Франция и Германия са изпратени 10 души - те усвояват знания за пилоти, механици и управление на балонни апарати. През октомври 1912 г. е осъществен първият разузнавателен полет над Одрин със самолет “Албатрос”, а месец по-късно италианският пилот доброволец Дж. Сабели и майор В. Златаров бомбардират обект в района на крепостта - първата бомбардировка в света в бойни условия.

През първата фаза на Балканската война са осъществени
15 бойни полета срещу Турция а през втората - 55.
Родният военен авиопарк продължава да се попълва и след Междусъюзническата война. През 1916 г. от Германия е доставен и първият дирижабъл.

През Първата световна война на Солунския фронт са извършени 1797 бойни полета. Във въздушен бой обаче българските летци влизат за първи път през 1916 г. край София и свалят първия противников самолет.

Tales Of The Gun - занимателно и поучително 45-минутно филмче за неудачните разработки в оръжейната история от history.com, удобно дублирано и на руски език.

Атлас "Ръчно оръжие" от Н. Цветков и К. Найденов - 1898 г.
(84.2 МБ, JPG-формат).
http://rapidshare.de/files/46046319/003.rar.html

Първата известна въздушна пушка, приета на въоръжение още през XVIII век, е пехотната пушка М.1780 г. Тя била с дълга нарезна цев и е конструирана от италианеца Бартоломео Джирандони (Джирардони) (Bartholomäus Girandoni, наричан също Girandony, Girardoni и т.н.), роден в гр. Кортина, Ампецо, работил във Виена. Необикновеното в тази пушка било, че вместо барутен заряд, за метателен енергиен източник се използвал сгъстен въздух под високо налягане, съхраняван в бутилка, поместена в приклада на пушката. Бутилката била снабдена с двустранно пропусклива клапа-вентил и чрез напомпване с помощта на ръчна помпа, се компресирал въздух под налягане от около 200 атмосфери. За да се достигне това високо налягане, било необходимо да се извършат около 2000 напомпвания. Прикладът, който служел да побере бутилката със сгъстения въздух, бил изработен от среднодебела ламарина от цветен метал, обикновено мед или месинг. От дясната страна на цевта бил разположен тръбният (тубуларният) магазин, побиращ 20 броя сферични оловни куршума.

Също от дясната страна, зад магазина, се намирало чукчето, което при взвеждането му назад осъществявало зареждането на оръжието. За да бъде приведена пушката в годно за стрелба състояние, било необходимо първо да се издърпа специален лост, разположен перпендикулярно зад цевта, при което тубуларният магазин подавал объл куршум и при придвижване от дясно на ляво на лоста, куршумът влизал в задния край на цевта. След взвеждане с ръка на чукчето, пушката била в състояние да произведе изстрел. При натискане на спусъка се задействал лост, който освобождавал буталото на клапата в предната част на резервоара (бутилката) и изпускайки определено количество сгъстен въздух, куршумът се изхвърлял извън цевта.

Прототипът на "Джирандони" бил използван през 1775 г. по време на една от многобройните австро-турски войни. През 1788г. от тази система били произведени общо 1000 пушки, с които били въоръжени 22-ма войници във всеки полк.

Въпреки привидната крехкост на магазина, спускателното устройство и приклада, пушката била надеждна, здрава и сигурна. Тя била масово използвана за бойни цели и показала завидна за времето си скорострелност от около 10-15 изстрела в минута по времето, когато опитни стрелци извършвали максимум 5-6 изстрела в минута с гладкоцевните кремъчни оръжия. Към предимствата може да се посочи още и това, че била заднопълнеща се, с нарезна цев. Недостатък на въздушните пушки система "Джирандони" бил този, че след изразходване на енергийния източник за изхвърляне на куршумите - сгъстения въздух, било необходимо немалко време за напомпване на нов въздух в прикладната камера.

Оръжието се придружавало от кожена чанта, съдържаща два метални пълнителя с по 20 куршума, ръчна помпа за напомпване на въздух в камерата на приклада, масльонка за смазване на куршумите в пълнителите и др.

В австрийската армия с нея били въоръжени освен част от пехотинците, но и част от тиролските йегерски стрелци. Масово участие на оръжието било отбелязано по време на Наполеоновите войни в Европа. По-късно (през 40-те години на миналия век) била използвана и по време на унгарските възстания срещу господството на Хабсбургската династия. Калибърът на пушката възлизал на 10.5 мм. Стреляла с обли, сферични куршуми, въпреки че цевта била нарезна.

Обща дължина - 1220 мм
Дължина на цевта - 830 мм
Тегло - 4500 г
Начална скорост на куршума - 300 м/сек
Прицелна далекобойност - 150-170 м
Скорострелност - 10-15 изстрела в минута
Към пушката система "Джирандони" не се предвиждало използването на нож, щик или тесак.

Загледах се в снимката от публикувания материал на 3-ти Март За Празника и ми направи впечатление револвера в долния десен ъгъл. Тъй като притежавах такъв искам да драсна няколко реда за него, предимно за не-колекционерите, защото съм сигурен, че колекционерите знаят доста по въпроса. Който може - да добавя, тамън и аз да науча нещо.

Това е известният Модел 3 на Smith&Wesson, правен в Щатите от Smith&Wesson по поръчка за Царската армия на Русия. Произвеждан в последните десетилетия на 1800 год, револверът търпи две основни изменения, изискани от руската страна, докато се стигне до Модел 3, който е приет на въоръжение от офицерския състав на Царската армия.

Револверът е под калибър .44, single action, с централно възпламеняване на патрона и се "чупи" на две, за да се презарежда, като има интегриран ръчен изхвъргач на гилзите, задвижван с палеца на лявата ръка. Руската страна се е спряла на този револвер заради революционният си за времето дизайн и заради факта, че револверът е конструиран от кавалерийски полковник, което е предполагало, че в дизайна са заложени особености, характерни за кавалерията по това време. Револверът, освен че е правен за Царската армия в Русия е бил използван и в кавалерията на САЩ, отчасти благодарение на брата на полковник Скофийлд - създал дизайна и патентовал заключващото устройство на рамата, който е бил в комисията, занимавала се с въоръжението на армията.

Друга характерна особеност на револвера е надписът върху цевта, който, поне в моят случа , гласи на кирилица: "Смит и Вессон Модел Руский .44". Забележителното на надписа е, че това е първият масово произвеждан револвер, маркиращ калибъра с който стреля. По-късно това става стандарт при оръжията. След 1880 год в Русия револверът е копиран от царските оръжейници в Тула, което почти предизвиква фалит на Smith & Wesson.

Моделът Скофийлд се смята за рядък от колекционерите, поради многото имитации и историята около въвеждането в армията, а също и заради фактите свързани с калибъра на патрона, заключващото устройство и дизайна на оръжието. В днешно време наистина е трудно да се намери оригинален револвер Скофийлд, а също и Модел 3 Руски. Оригиналният Скофийлд се познава обикновено по заключващия механизъм на рамата, позволяващ да се датира револвера.

В момента този модел се произвежда от няколко производители като модел "Нов Скофийлд", като най-добро качество на репродукцията може би има Берета, която нарича копието "Ларами".

Опълченци ще гърмят с оригинални крънки в Перник в чест на 3 март. Пушките са автентични и са от Руско-турската освободителна война. Ще се стреля с халосни патрони, каквито са ползвани и при снимките на филма "Опълченците на Шипка", разказа зам.-председателят на местното дружество "Кракра Пернишки" и един от най-известните оръжейници в страната Йоцко Йоцов. Униформите са точно копие на опълченските. Шинелите са шити по поръчка във Военното интенданство. Пернишката дружинка е сред най-известните в страната. Нейни членове са областният управител Иван Димитров, бившият шеф на Първо РПУ Петър Трендафилов, бившият директор на местната служба КОС Николай Николов, който е и председател на дружеството в Перник.
Сред участниците във възстановките са още лекари, зъболекари, има и бивши кметове, както и ученици. В следващите години ще включим в състава ни и жени самарянки, каквито е имало по време на Руско-турската война, разказва Йоцко. Самият той е участвал във възстановката на боевете на Шипка през август 2005 година. Направил е копие на пушката на Раковски, което се пази в музея в Котел. Прочутият оръжейник е изковал мечовете и боздуганите за филма "Време разделно", а по събрани архиви и меча на войводата Кракра. Прославилият се в занаята майстор е възстановил и арбалет на цар Борис Трети. Оръжието е било за лов на птици и е подарък на монарха от Италия, но при бомбардировките над София изгоряло.

През 1988г в русенския Исторически музей постъпва като дарение револверна сабя, за която собственикът й, силистренския гражданин Георги Желев Георгиев, твърди, че е на войводата Стефан Караджа. Произведена е в Белгия. Фирмата “Хенри Гусенс и синове” е сочена като създател на този вид оръжие. На лявата страна на горния напречник, придържащ револвера към сабята е маркирано H.G.& F.BREVETES, а на дясната - фабричният номер 346. Револверът е тип “Лефоше”,. Тези револвери са френска система и са послужили като модел за подражание на образци, произвеждани в различни страни. Най-многочислени са белгийските имитации – толкова многобройни, че нерядко системата “Лефоше” е считана за белгийска.
Още през 1982г. на сабята е направена експертиза от специалисти криминалисти при МВР-София, с която се изследва наличието на буквени съчетания, врязани в метала. Установява се, че тя е подлагана на химическо почистване и е никелирана чрез електролиза. Поради нанесения метален слой почти не се забелязват буквите, които са били върху метала преди това. За да се даде вярна и точна оценка на слабо видимите очертания са използвани оптически уреди, позволяващи многократно увеличение на образа, ултра-виолетови лъчи, при което следите са покрити с луминисциращ прах, правят се специални восъчни отпечатъци (зелен восъчен отпечатък, негативни отпечатъци от еластична паста, черна восъчна отливка и др.). Категорично е заявено наличието на буквени означения върху гарда (лицевата и вътрешната страна), върху петлето, барабана. Забелязват се същите буквени съчетания и върху капачето за патрони, цевта, канията и някои места по сабята. Върху лицевата страна на гарда буквите СТК са били оформени във вид на монограм – съчетание на голяма буква С и следващи по-малки по размер Т и К, като буквата С е образувана от съвсем малки изображения на буквите с и к. На петлето се различават и цифри, оформени като година – 43г. Прави се съпоставка между изписаните букви и автентичния почерк на Стефан Тодоров Караджа и се установява голямо сходство. Липсват, обаче, условия за провеждане на цялостно идентификационно изследване, което да се произнесе дали надписите са направени от притежателя на оръжието.
През 1983г. в периодичния печат излизат материали коментиращи вероятността това да е оръжие на Караджата и евентуалният му път през годините. Приемливо звучи версията сабята да е била прибрана от властите. Русенският гражданин Никола Попов, син на революционера Черньо Попов, твърди, че около 1910-1920г. при разрушаване на старата постройка на бившето турско “кесаджийство” е намерена една револверна сабя, която е предадена от баща му лично на Димитър Мантов (окръжен управител на Русе в края на ХІХ век), за когото се смята, че е притежавал описвания от нас оръжеен екземпляр. Известен факт е още, че сабята на Караджата и тази на Хаджи Димитър, съхранявана в музея във Варна, са еднакви и носят поредни фабрични номера.

Изложба на автентични оръжия и предмети от Руско-турската война от 1877-1878 г. бе открита днес във фоайето на общината. Експонатите са обособени в две витрини - за руски и турски оръжия. Могат да се видят използваната на въоръжение в конната сотня на опълчението карабина "Бердан-2", револвер "Гасер" - калибър 11,43, офицерска казашка шашка, револверите "Варнан" и "Лефоше". Башибозушки каракулак, ятаган, кремъчен и капсулен пищов, офицерски револвер "Смит и Весон" и други експонати биха предизвикали интереса на любителите на историята. Автентичните оръжия в експозицията са предоставени от пловдивския комитет "Родолюбие".
Сабите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа ще бъдат най-голямата атракция на честванията за Освобождението в Плевен. Оръжията на легендарните войводи ще бъдат изложени в къщата-музей "Цар Освободител Александър II" по време на честванията за трети март. Те ще са част от изложбата на уникални възрожденски предмети. Експозицията е специално събрана по повод националния празник от музеите в Плевен, Варна и Русе. още...
При залавянето на Караджата от турците сабята е взета и подарена на русенския валия Митхад паша като оръжието на баш комитата. Когато той си тръгва за Турция, отзован от правителството, на варненското пристанище е ограбен част от багажа му, в който било и оръжието. Така реликвата попада в ръцете на наши колекционери.
Сабята на Хаджи Димитър също била предадена на Митхад паша след гибелта на войводата. Това разказа уредникът на Музея на Възраждането във Варна Станка Димитрова. Именно в съкровищницата в морската ни столица се пази оръжието и на този велик българин. Има исторически сведения, които сочат, че при гостуването си при английския консул в морския град, пашата носел тази сабя и я показвал като ценен военен трофей. Запазени са и документи с описанието й. Смята се, че е била подарена и става притежание на частен колекционер. Няма обаче сведения кой и как я е предал в музея. Едно от предположенията е, че сестрата на войводата Бойка Асенова, която живее във Варна, е успяла да издири оръжието и да го предаде за съхранение на потомците. В Музея на Възраждането във Варна се пази нейният "Орден за гражданска заслуга", за който се предполага, че е получен по този повод.
През 1982 година в Института по криминология на МВР е направена експертиза на двете саби, за да се докаже автентичността им. Те били произведени от белгийската фирма "Хенри Гусен & синове", като са комбинирани с вградени в дръжката им малки френски револвери "ЛеФоше". Смята се, че Спиро Костадинов е купил и двете саби модел "Бреветс" от магазина на Ламбро хаджи Данаилов, за да имат еднакви оръжия войводите на четата.

Великият оръжеен конструктор Михаил Калашников е признал, че веднага след войната е работил в Ижевск с Юго Шмайзер, един от най-добрите оръжейници на Третия райх. Шмайзер оказал съдействие в създаването на най-популярния автомат в света - АК-47. Съветите на немския оръжеен специалист помогнали на Калашников при решаване на проблема със студеното коване на частите на автомата.
Шмайзер попаднал в Ижевск веднага след войната - разказва историка Алексей Коробейников. - Градът Зул, в който той живеел, попаднал в съветската зона на окупация и на Шмайзер, както и други инженери и конструктори, "предложили" да заминат за няколко години в Урал. Със специален влак германските експерти пристигнали в столицата на Руската оръжейна промишленост на 24 октомври 1946 година. Точна оценка за приноса на Шмайзер в разработването на автомата на Калашников е трудно да се даде, защото официалните документи за работата им не са на разположение на историците, все още информацията е класифицирана, пък и Юго не оставил мемоари, разкриващи подробности за работата му в СССР. "Дадох някои съвети на руснаците" казвал оскъдно Шмайзер за този период от живота си.

Свидетелства
В Ижевск немският конструктор е оставил за себе си само на няколко писма и снимки. Къщата, в която са били настанени немските оръжейници вече е в порутено състояние и сега никой не живее в нея.
Запазени са писма на Шмайзер, които той е написал до Министерството на отбраната на СССР - казва старши изследователят в Музея на Калашников в Ижевск Александър Ермаков. - Тези писма са единствените известни писмени източници, които са на разположение в архивите. В тях немецът се е оплаквал от битовите си условия на живот, искал е увеличаване на заплатата и разрешение да си отиде у дома в отпуск.
Михаил Т. Калашников пристигнал в Ижевск през 1948 г. за внедряването в производство на конструирания от него модел АК-47 . Затова няма основание да се твърди, че Калашников е копирал конструкцията на автомата си от германците. Но сигурно е, че Шмайзер и Калашников са работили заедно по усвояване на новото оборудване и внедряване на производствените процеси за масово производство на автомата.

Сравнение
Автоматът на Юго Шмайзер STG 44 визуално много наподобява на АК-47.
- Сравнителното външно сходство на автоматите се основава на същите принципи за работа - каза историкът Ермаков. - Но сравнението на вътрешната конструкция и детайлите подсказва, че оръжията са много различни. Още повече, Калашников е започнал да разработва конструкцията си през 1943-а година и през 1946-а образец на автомата вече бил подложен на изпитания. Така че, да се приписва на нацистите създаването на прототипа на АК-47 би било грешка. Но не би могло да се отхвърли участието на германците в започването на серийното производство на Калашника.
- Шмайзер работил в Ижевск по технологията на студеното коване до 1952 година - казва Коробейников. - И заслугата за влизането в серийно производство на цевната кутия и щампования магазин принадлежи до голяма част именно на него.

Молекулите не са просто букви и цифри в учебника по химия. Някои от тях са спасили живота на милиони, други са променили коренно човешката цивилизация, а без трети буквално не бихме могли да си представим съществуването на цивилизацията. Ето и молекулите първенци по заслуги според класацията на сп. "Космос".

3. Калиев нитрат - KNO3
Ключов елемент в производството на барута, преди около 800 години калиевият нитрат и огнестрелните оръжия коренно променят военното дело. Смята се, че днес по света са разпространени повече от 500 милиона такива оръжия, а ежедневно от куршумни рани загиват близо 1000 души. Най-вероятно формулата на барута е открита през VIII век, въпреки че той е бил използван за стрелба с оръдия едва през XII век...

За произхода на барута и пиратките.

...Първите пиратки са от зелен бамбук. Хвърлените в огъня стъбла гърмели, защото от топлината кухините от въздух и сок се пръскали.
Китай е родината на фойерверките, тъй като там преди повече от 2000 години създали и барута. Откритието станало при случайно смесване на селитра, сяра и въглища. Китайците го нарекли „хуо яо" - огнен химикал.
Първото военно приложение на барута е още през 10-ти век. С предизвиквания от него гърмеж армията плашела противника. Китайците правели и т. нар. „земни плъхове" - хартиени топки с барутна плънка. Когато запалели фитила им, топките се търкаляли хаотично и всявали ужас сред враговете. Понякога на огнените плъхове поставяли крила и така се появили първите ракети, използвани в пиротехниката и днес. В древен Китай фойерверките се използвали в празнични случаи - фестивали, религиозни обреди.
В Европа барутът бил произведен за пръв път от францисканския монах Роджър Бекън (1214 - 1294). Той обаче овреме осъзнал заплахата от него и затова така шифровал химическия му състав, че записките му били разчетени едва след век.
Официално барутът се произвежда в Европа едва през 1560 г. Първите майстори от Стария континент са италианците. Техните фойерверки се издигали и от тях струели огнени фонтани. Дълги години обаче зарите били само жълти и оранжеви. Едва през 19-ти век пиротехниците произвели сини, червени и зелени огньове.

Нова теория, цитирана от „Ню сайънтист“, хвърля светлина върху фундаменталния въпрос – защо воюват хората?

Според списанието преобладаващото мнение досега е било, че войната е продукт на съвременното общество. Всъщност може би е точно обратното – нашият напредък и еволюция всъщност се дължат именно на войната, тъй като тя е научила примитивния човек как да си сътрудничи с представители на своята група.

Теорията е била обсъждана в Орегонския университет на конференция относно еволюционния произход на войната. Масовата проява на агресия и сраженията са били част от човешкия живот от десетки, ако не и от стотици хиляди години, смята Марк ван Вугт, специалист по еволюционна психология. Според него войната вече е съществувала още по времето на приматите, които са общ прародител на хората и шимпанзетата. За това твърдение свидетелстват останки от ранните предшественици на човека, които носят върху себе си следи от рани, получени в битка.

Способността за групово смъртоносно насилие вече е била установена при нашите роднини шимпанзетата. Подобно на примитивните човешки ловци, те организират набези върху представители на собствения си вид, най-често в търсене на храна или в оспорване на територия. Тези схватки не приличат на съвременните войни, по-конкретно заради своята краткост и използването на превъзхождаща сила, с която се постига бърза победа и се намалява вероятността за нараняване и смърт.

Насилието срещу друга група сплотява общността

Това поведение не е типично за други примати като маймуните бонобо. Според учените агресивната войнственост на хората и шимпанзетата се корени в способността да се отделяме от групата и да ловуваме самостоятелно или с неколцина съмишленици.

Ако груповото насилие ни съпътства от зората на човечеството, логично би било то да е оказало влияние и върху нашата еволюция. Адаптирайки се към живот, в който голяма роля играе войната, мъжете са развили склонност да бъдат агресивни към хора от чужда група. От друга страна, това е дало и тласък на мъжката способност за сътрудничество в името на общото благо на собствената група.

При жените агресията се изявява по различен начин, смята Роуз Макдермот, специалист по политология в Станфордския университет. При нежния пол насилието по-често е вербално, а не физическо и най-често то е конкретно към някой човек, а не към група като цяло. От еволюционна гледна точка това се обяснява с факта, че мъжът физически е по-добре пригоден за водене на битка и следователно на него се пада задачата да води война и да извършва организирано насилие. С това се обяснява още защо груповото насилие от страна на жените става най-често в изцяло женска среда, като училища или женски затвори.

Сплотяващата роля на войната се е изразила и в експериментална игра, в която участници от двата пола е трябвало да влязат в ролята на държавни ръководители на измислени страни.

Учените установили, че мъжете били по-склонни от жените да отделят средства и усилия за общността си, но само когато тя била в конфликт с друга държава.

При експеримент със състезатели по крикет се установило още, че когато те се съревновават и побеждават отбори от други градове, рязко се повишава и количеството им на тестостерон. Обратно, когато състезанието било между местни отбори, не се наблюдавало толкова рязко покачване на хормона. Обяснението е, че в процеса на еволюцията нашата агресия се е култивирала по такъв начин, че да не заплашва взаимоотношенията на хората от една група, а да помага в борбата с външни врагове.

Агресивните инстинкти невинаги са добре дошли

Друго заключение, до което са стигнали учените, е, че жените се справят по-добре, когато трябва да се поддържа мирът в групата, но мъжете са по-успешни миротворци, когато става въпрос за взаимоотношения между различни общности.

Изследвано е било и какво е поведението на човек по време на война. В съвременния свят конфликтите се водят с високотехнологични оръжия и сложни стратегии. Битките с ракети, танкове и авиация са твърде далеч от ръкопашните схватки на нашите предци. Въпреки това хората все още са склонни да се сражават, водени от древни инстинкти, които не са най-добрият съветник. Един от тези инстинкти е самоувереността, породена от численото превъзходство, смята доктор Доминик Джонсън от Единбургския университет. Изследователят провел експеримент със симулационна война и установил, че хората често преувеличават шансовете си за победа. Тази самоувереност ги карала да са по-склонни към атака. „Така в условията на реална война един пълководец, който провежда военен парад, може да си създаде твърде нереална оценка за превъзходството на своята армия.“

Човешкият напредък е променил и самата психология на боеца, смята Ричард Рангъм от Харвардския университет. Днешните войници не взимат сами решенията на бойното поле, което ги прави по-предпазливи. В примитивните войни хората са участвали не заради заповеди, а заради желанието си да се бият, твърди още Рангъм.

Най-известният кораб на България е единственият военен плавателен съд, чиято палуба била с линолеум. Той е останал в историята с торпедото, изстреляно срещу турския крайцер "Хамидие" в нощта на 7 срещу 8 ноември 1912 г.

Две бели линии на втория комин. Това била маркировката на кораба, който в нощта на 7 срещу 8 ноември атакувал последен флагмана на турския военноморски флот - крайцера "Хамидие", направил пробойна в корпуса му и го извадил от строя до края на Балканската война. Името на кораба е "Дръзки".

Историята

Всъщност това е първият кораб в състава на българските военноморски сили, който носи името "Дръзки". Той бил един от шестте торпедоносеца, които били построени по поръчка на българската държава от френската компания "Шнайдер и сие". Те били построени по типов френски проект на 38-метров миноносец.

Първият договор бил за построяването на три кораба и бил сключен през февруари 1904 г. Две години след след първия договор бил сключен втори - за построяването на още три съда.

Всички построени кораби били транспортирани разглобени на части до Варна, където били сглобени под ръководството на френски инженер. През август 1907 г. били осветени първите три торпедоносеца и получили имената "Дръзки", "Смели" и "Храбри". Корабите от следващата партида била осветена година след това и получили имената "Шумний", "Летящи" и "Строги". С указ на цар Фердинанд през 1908 г. шестте кораба били зачислени в състава на флота.

След влизането им в строя те заедно с крайцера "Надежда" били включени в т.нар. Подвижна минна отбрана. След началото на Балканската война, която имала за цел да улесни осъществяването на националните амбиции на страните от Балканския съюз, в който главна роля играела България, торпедоносците започнали да извършват наблюдение във Варненския залив. Главната им задача била отбраната по море на Варна и близкото крайбрежие и блокирането на заплахата от евентуален неприятелски десант. На практика флотът бил изправен пред задачата да се бори срещу многократно превъзхождащия го турски черноморски флот, който подсигурявал левия фланг на османските войски в Тракия.

Броени дни след включването на България във военните действия на 5 октомври 1912 г. отрядът от шест кораба започнал да претърсва в морето за турски транспорти. Причината? След поражението в Източна Тракия Османската империя спешно се нуждаела от нова техника и боеприпаси. Такива й били предоставени от Австро-Унгария и от Германия. Логистиката на снаряжението минавала по суша, където всичко необходимо за турските войски било доставяно до румънското пристанище Кюстенджа (днешна Констанца), а оттам основно с египетски плавателни съдове и под охраната на турски бойни кораби били превозвани до Истанбул. Превозът на оръжие трябвало да бъде прекъснат. За целта щабът на военноморския флот издал и надлежната заповед.

Морската битка

На 7 ноември 1912 г. (20 ноември по стар стил) в щаба на българския военноморски флот била получена информация, че в Кюстенджа се товарят два египетски кораба с военни доставки за Османската империя. Конвой от четири български торпедоносеца - "Дръзки", "Смели", "Летящи" и "Строги", ръководени от кап. II ранг Димитър Добрев получил заповед да ги пресрещне пред българското крайбрежие. На 32 морски (1 морска миля е 1609 м) мили от Варна те забелязали крайцера "Хамидие", който охранявал турския конвой. В неговия състав влизали освен натоварените с оръжие и муниции "Ак Дениз" и "Кара Дениз", но и още броненосецът "Хайредин Барбароса", минните крайцери "Бейк и Шефкет", "Берк и Сатвет", "Пеленк и Дерия", контраминоносецът "Ядигар и Миллет", миноносците "Самсун" и още два кораба. Българските миноносци започнали атака срещу "Хамидие", като изстреляли торпеда по него. Първи бил "Летящи", а след него "Смели", който дори бил засегнат от турски снаряд. В атаката се включил и "Строги" с торпедо, изстреляно от почти 100 м, но крайцерът, под командването на един от най-добрите турски капитани - Хюсеин Рауф, избягнал торпедата. Последен бил "Дръзки". Той бил командван от мичман I ранг Георги Купов, който въпреки отчаяната стрелба от "Хамидие" приближил кораба на разстояние от около 60 м, преди да изстреля торпедото си. Крайцерът получил пробойна в носовата си част. Българските торпедоносци се подготвили за втора атака, но пристигналите по време на боя и включили се в него бойни кораби от турския конвой открили огън срещу тях и на практика "спасили" "Хамидие". Смята се, че само тихото време предотвратило потъването на крайцера, който бил провлачен до Истанбул.

Равносметката била един ранен на "Смели" и някои повреди, както и дупка в една димна тръба на "Дръзки". От турска страна имало 8 убити и около 30 ранени. "Хамидие" бил ремонтиран и след това преместен да плава в района на Егейско и Йонийско море. През 1938 година той дори прави приятелско посещение в пристанище Варна, а днес може да се види в турския национален военноморски музей.

После войны

Това бил първият морски успех на българския флот и имала огромно значение. Прекият резултат от нея бил блокирането на опитите за обстрелване на българското крайбрежие в месеците до края на войната. По-важното за историята било, че този успех дошъл точно по времето, когато флотът се утвърждавал и доказвал, че има нужда и от него. След приключването на Балканската война дошъл редът и на Междусъюзническата. Тогава обаче шестте торпедоносеца били интернирани за месец в Севастопол, след което били върнали в България.

Както всички останали торпедоносци, "Дръзки" също участва в Първата световна война. Корабите били включени в подвижната минна отбрана на Черноморския флот и дори вземат активно участие малко след включването на България във войната в началото на септември 1916 г., като стоварват десант в Каварна и Балчик от 650 войници. Малко по-късно същата година "Шумни" се натъква на руска мина и потъва. След края на войната, в която България участва на страната на губещите и губи правото да поддържа военноморски флот, корабите й са реквизирани от войските на Антантата. Тъй като точно по него време "Храбри" се намира на ремонт във Варненското езеро, той остава неизползван. През лятото на 1919 г. "Летящи" се натъква на подводна скала срещу нос Карабурун и потъва. Така торпедоносците остават само четири. Те били разоръжени и започнали да ги използват за други работи. На първо време били използвани като осигуряващи кораби за миночистаите. По-късно били оборудвани с тралове и започнали да участват в разчистването на мините, поставени през войната. През 1925 г. са извадени торпедните тръби на "Летящи". След това корабите са предадени на сформираната Морска търговско-полицейска служба и били използвани като патрулни гранични кораби. През 1942 г. на на борда на "Дръзки" става взрив и той потъва на кея във Варна. По-късно е изваден, ремонтиран основно и отново включен в състава на военноморските сили.

След 1944 г. станало известно, че на "Дръзки" за известно време - между 1930-1931 г., е служил поетът Никола Вапцаров. Това, както и морският успех срещу "Хамидие" превръща кораба в най-известния в България. Няколко години след това - през 1950 г., "Дръзки" бил бракуван. Въоръжението му било снето, а корпусът бил използван за плаваща мишена и източник на пара на тогавашния флагман на военноморския ни флот - "Георги Димитров". Седем години по-късно било взето решение да бъде превърнат в кораб-музей. И тъй като междувременно основната част от "Дръзки" вече била нарязана и претопена, едно оцеляло оръдие, една димна тръба - същата, в която личи пробойната от оръдието на крайцера "Хамидие", табелките с името и още няколко запазени елемента от оригиналния кораб били монтирани на бракувания еднотипен "Строги". В момента това е единственият запазен от началото на миналия век кораб от този клас. Малко познат факт е и това, че "Дръзки" бил единственият военен плавателен съд, чиято палуба била покрита с линолеум. Обяснението е, че цар Борис III го използвал като личен флагман.