- BlueGunBlog -

Априлското въстание от 1876 г. е безспорен връх в борбите за национално освобождение на българския народ от петвековния османски гнет. Главен организатор е революционният комитет, създаден в края на 1875 г. в румънския град Гюргево, и затова останал в историята като Гюргевски. Според изработения от него план българските земи са разделени на 4 революционни окръга: първи – Търновски, втори - Сливенски, трети – Врачански и четвърти – Пловдивски. За всеки от тях е определен "главен апостол" с двама помощници.

Най-усилена подготвителна дейност се извършва в Пловдивски революционен окръг. Тук с най-големи организаторски способности се отличава Георги Бенковски, който става негов ръководител. Съгласно решението на Гюргевския революционен комитет, ръководителите на Пловдивски революционен окръг свикват на 14 април 1876 г. събрание в местността Оборище, на което да обсъдят извършената подготовка и изберат датата за обявяване на въстанието. Поради предателството на един от присъстващите на него пратеници местните турски власти научават за взетите решения и предприемат незабавни действия. На 19 април една конна полицейска група от Пловдив пристига в град Копривщица, за да арестува местния революционен комитет. Тогава неговият ръководител Тодор Каблешков заедно със своите другари напада конака, където се е установила турската полицейска част. При завързалата се престрелка част от турските заптиета са убити, а други успяват да се измъкнат и избягат. Това става на 20 април 1876 г. и днес се отбелязва като начало на Априлското въстание.

Каблешков веднага изпраща до Панагюрище, където се намират ръководителите на IV революционен окръг, и до други места писмо, подписано символично с кръвта на едно от убитите заптиета, и затова известно като "Кървавото писмо", с което приканва всички българи към повсеместен бунт. Веднага след получаването на писмото в Панагюрище Бенковски обявява въстанието и с конна дружина - т. нар. "Хвърковата чета", се насочва към средногорските села. Постепенно въстанието обхваща селищата, разположени в западната част на Средна гора, долината на р. Марица и подножието на Родопите.

Бързото разрастване на бунта хвърля в тревога турските власти. Високата порта предприема незабавни мерки за неговото потушаване. Към района на въстанието са изпратени добре въоръжени войскови части и башибозук. Макар и слабо въоръжени, въстаниците дават отпор на многократно превишаващия ги противник.

След неравен бой първи са разбити защитниците на Клисура. На 26 април в нея влизат ордите на башибозушкия главатар Тосун бей и я опожаряват. Няколко дни по-късно, на 30 април, пада и Панагюрище. Копривщица е заплашена от опожаряване и е спасена само чрез голям откуп, даден от местните първенци. С нейното падане въстанието в Средногорието е потушено.

Бойните действия продължават в полите на Родопите. На 30 април башибозукът обкръжава Брацигово. На 5 май към тях се присъединява и редовна турска войска. Положението на бунтовниците става неудържимо, но въпреки това те водят упорита борба срещу превъзхождащия ги противник. Тежък удар на въстанието в Брацигово нанасят местните първенци, които влизат в преговори с турците и успяват да арестуват по-видните революционери начело с Васил Петлешков. На път за Пловдив той се самоубива.

На 2 май започва кървавата трагедия на Батак. Местните въстаници, обградени от нередовната войска на Ахмед ага Барутанлията, са разбити. Многобройният противник навлиза в града и подлага на поголовно клане цялото население. В продължение на три дни тук загиват над 3000 души - жени, мъже и деца. Героична съпротива оказва и населението на Перущица. Една част от него успява да избяга извън селището, а останалата дава отпор на башибозука и редовната войска. Под напора на врага въстаниците са принудени да търсят убежище в черквата. Тогава турската войска подлага черковната сграда на артилерийски обстрел. Съпротивата на населението е смазана.

Вестта за въстанието в IV-и революционен окръг заварва Търновски окръг в тежко положение. Част от ръководителите на революционните комитети са заловени. Въпреки това от селата в окръга се организира голяма въстаническа чета, начело на която застава поп Харитон, а за военен ръководител е назначен Петър Пармаков. В нея влизат още и Бачо Киро, Христо Караминков и др. На 29 април четата се установява в Дряновския манастир и в продължение на 9 дни води непрекъснати сражения с противника. На 7 май манастирът е разрушен от артилерийска стрелба и въстаниците решават да направят опит за пробиване на обсадата. В завързалия се бой по-голямата част от тях загиват, а тези, които са заловени, са изправени пред съд. Пламъците на въстанието обхващат и Габровския и Севлиевския край. Ново село, Кръвеник и Батошево въстават.

В Сливенския революционен окръг въстанието не получава голям размах и се ограничава с излизането на съзаклятници от Сливен и Ямбол, които се присъединяват към четата на Стоил войвода. Тя води няколкодневни битки с преследващите я турски потери и към средата на май е ликвидирана.

Една от най-саможертвените страници в Априлската епопея е историята на четата от революционери-емигранти, оглавена от поета Христо Ботев. Те превземат кораба “Радецки” и така преминават река Дунав при Козлодуй. По пътя си до Стара планина четата води тежки сражения, в които и Ботев намира смъртта си.

В края на май и началото на юни 1876-та Априлското въстание е смазано навсякъде. В продължение на един месец падат убити над 30 000 мъже, жени и деца. Опожарени и разграбени са стотици села и градове. Хиляди бунтовници са хвърлени в затворите или изпратени на заточение. Въпреки че претърпява поражение, въстанието изиграва огромна роля в българската история. То разкрива непоколебимата воля на българския народ да извоюва с оръжие своята национална независимост и да отхвърли веднъж завинаги петвековния османски хомот. Неговата справедлива борба и проявената изключителна жертвоготовност намират силен отзвук и най-горещо съчувствие сред европейската демократична общественост. Тя разгръща масово движение в подкрепа на освободителната кауза на българите. Априлското въстание поставя българския национален въпрос на международната сцена и налага необходимостта от неговото радикално разрешаване. Така се стига до свикването на Цариградската конференция от 1876-1877 г. с участие на представители на Великите сили и до Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.