- BlueGunBlog -

Всяко действие поражда противодействие, равно по сила и обратно по посока”, е формулирал Исак Нютон в прословутия си Трети закон и за това свое фундаментално откритие е получил титлата сър. Този прост принцип е залегнал в основата на действието на балистичните ракети, ползвани от различни държави в желанието им да доставят смъртоносни субстанции над главите на своите противници, които и да са те. И то по възможно най-бързия начин. Продължителното изстрелване на струя от горещи газове назад предизвиква постоянно движение на самата ракета в обратна посока - реактивните самолети „работят” на същия принцип. Дори е имало и самолети (като хитлеристкия Ме-163), задвижвани от ракетни двигатели.
Самите ракети се делят на видове според траекторията и обсега си, като най-популярната класификация сред военни и политици, когато договарят намаляване на арсеналите в света, е на крилати и балистични. Крилатите ракети в повечето време от полета си летят в атмосферата (подобно на самолети) и имат обсег от около 100 до 3000 километра в зависимост от различните модификации.

Черешката на върха на коктейла

за всеки стратегически арсенал и мечта за всеки неуравновесен държавен глава си остават балистичните ракети - с обсег от над 10 хиляди километра и възможност да носят над 10 отделни ядрени бойни глави. Това е и най-големият ужас на американците, в чиито апокалиптични сценарии севернокорейска, иранска или китайска ракета удря Лос Анджелис с неговите 13 милиона жители. Името на балистичните ракети идва от траекторията, която изминават по време на полета си. Върху нея през цялото време основна роля играе земната гравитация. Основните сили, които противодействат на земното притегляне по време на полета, са скоростта при старта и в началния етап, както и ъгълът на изстрелване. Междуконтиненталните ракети, както и част от тези с по-малък обсег на действие за определено време от полета си излизат в околоземна орбита на височини над сто километра и след изчерпване на горивото в ракетата носител, бойната част се връща обратно на Земята. Практически всяка държава, която развива мирна космическа програма, може лесно да я конвертира за военни нужди и по тази причина САЩ разглеждат развитието на космически програми като подготовка за разработка на по-съвършени балистични ракети. Държавите, които са изстреляли собствени спътници в Космоса до момента, са САЩ, Русия, Франция, Китай, Индия, Израел и Япония, като от тях само Япония не притежава и не развива ядрени оръжейни системи и ракети. Украйна, Бразилия и Пакистан също са страни с възможности (и намерения) да произведат космически апарати и съответно ракети за изстрелването им. Под американски натиск от свои собствени космически (и ракетни) програми са се отказали Тайван, Южна Корея и Индонезия.

Разработката на подобни технологии

освен метод за шантаж е и доходен бизнес, доколкото продавачите са малко, а желаещите да се сдобият с ракети, технологии и възможности за изстрелването им са доста повече. Засега няма купувач, който да е назовал цена, но според непотвърдени данни Китай е получил по 20 млн. долара за всяка ракета с 2500 километра обсег, продадена на Саудитска Арабия, а според проучвания, публикувани в САЩ, балистичната ракета с гръмкото име Миротворец (Peacekeeper) струва на Пентагона по 65 млн. долара за бройка. Разработка на цяла ракетна програма (заводи, стартови площадки, технологии, ракети, бойни глави) се оценява грубо на около 2 млрд. долара, и то ако съответната държава не бъде застигната от участта на Саддам Хюсеин.
Външни пречки, саботаж и отказ от продажба на оръжие и технологии оскъпяват проекта. Ирак е учебникарски пример за пари, потрошени за въоръжение, което реално не е донесло нито една победа - 50 млрд. долара, похарчени за десетгодишен период, преди ООН да наложи ембарго. Голяма част от тези пари са отишли за закупуване и неуспешна разработка на ракети, които да бъдат стоварени върху главите на враговете му и като такива кюрдите опитаха мощта на иракския химически арсенал, макар и само под формата на “обикновен” артилерийски обстрел. Иракчаните са пробвали и много собствени разработки, с които да повишат обсега до 2000 км на закупените от тях руски ракети SCUD, като това е ставало главно чрез намаляване на бойния товар.
Ракетите, независимо от обсега и полезния си товар, имат за цел да доставят пратката там, където никоя друга система не би могла. Междуконтинентална ракета с бойна глава от 500 кг и обсег от 9000 км тежи между 15 и 22 тона, като основна част от теглото е горивото й. Горивото на една ракета може да е твърдо, течно или комбинация от двете с цел да отдели максимална енергия, която да запрати бойната глава върху главите на врага, където и да е той. За да е сигурно, че тази ракета няма да падне в собствената столица, тя се нуждае от

Система за насочване

която да я води по време на първия й и единствен полет. Най-разпространената система е инерциалната - предварително въведени данни за отдалеченост и координати на целта, като ракетата постоянно обработва информация за скоростта и сама нанася изменения в траекторията си, с цел да попадне на предварително зададеното място. Всякакви външни влияния също се отчитат при корекцията на полета. Този метод се е доказал като най-надеждния за управление на балистични ракети.
Вторият метод за насочване използва местоположението на практически фиксирани спрямо Земята звезди, спрямо които се определя и траекторията на полета в зависимост от височината спрямо земната повърхност. Третият метод е с управление на ракетата чрез радиосигнали, нанасяне на корекции в хода на полета и следене за траекторията посредством обратен канал.
Най-важната част от всяка ракета е тази, която де факто стига отново до земята, за да избухне там - активната част, която носи бойната глава и навлиза в атмосферата със скорости до 25 пъти по-големи от тази на звука. Докато преминават през атмосферата, тази скорост намалява до 1М (скоростта на звука), но триенето генерира гигантска кинетична енергия, способна буквално да изпепели бойната глава, така както се случи с американската совалка „Колумбия“ през 2003 г. Единственият начин да се избегне това изгаряне е „обличането” на главата с подходящи “дрехи”. Именно това се оказва непостижимият “ключ от палатката” за много кандидати за ракетни суперсили. Изстрелването на товар (бомба) в орбита е едно, но доставянето му на адрес, готов за употреба, е постижение, за което малко държави могат да отделят време и пари, при това без това да стане достояние на ООН. Когато това се случи, сценарият е ясен.