- BlueGunBlog -

- Г-н Тодоров, и детската агресия ли вече е повод за бизнес?
- По-скоро - основание за реклама. Много бизнеси открито се ангажираха с уроци за самозащита, за борба с явлението, но същински и продължаващи действия засега не можем да забележим. Училището като институция не може да отговаря едновременно и за обучението на децата, и за възпитанието им, и да предотвратява буйството на днешните деца. Но истината е, че засега можем да извършваме частични действия за предотвратяване на детската агресия - всеки в своята област. Не са празни приказки думите, че спортът освобождава от агресията. И това е валидно за всички възрасти.
- Освен психолог, сте и треньор в Стрелкови клуб "Левски". Как се занимавате с децата?
- По-задълбочено изследване над детската психика започнахме като резултат от промените, които забелязахме в поведението на малките. За последните години постъпателно, но категорично децата се промениха. Те са различни като желания, стремежи, ценности. И понеже сме спортен клуб, който борави с оръжие, създадохме психо-тест чрез който да изключваме потенциално опасните деца, като резултат от вече натрупаната в тях агресия.
- Значи просто отхвърляте агресивните, така ли?
- Не, не ги отхвърляме, а установяваме достатъчно рано дали детето е в стрелковия клуб, защото обича спорта или защото иска да си играе с оръжие. Всъщност, в практиката си използвам тест, който определя в каква посока се изразява агресивността. Интересувам се как тази агресия се разпределя във времето и дали се изявява повече в група, в къщи, през учебната година или по време на ваканция. Държа да отбележа, че заложената агресивност съвсем не задължително е изразена. Много са факторите, които могат да я отключат, но колкото по-дълго агресията е била латентна и скрита, толкова по-непредвидима е, когато бъде отпушена.
- Какво прави децата агресивни?
- На този въпрос почти всички отговори са верни. Тежка семейната среда, липсата на разбиране, различността у едно дете, която неговите връстници не приемат, насилие… Когато едно дете страда от родители, които го бият редовно, то често е готово да бие другите; когато семейството е арена на постоянни конфликти, детето е нервно и вероятно вербално агресивно; когато в семейството цари безразличие, детето се повежда по водачеството на друга среда и може да попадне в множество беди. Изключително интересен обаче е изводът, че децата, които са контингент на детските педагогически стаи са с по-нисък праг на агресивност, от онези, които имат семейства и стабилна среда, като социално положение. Страшен е фактът, че агресията вече не е плод на условията на живот и възпитание, а модел на поведение.
- Модно е да си гамен?
- Не говорим за гаменско поведение, а за изградено държание като агресивен тип. Гамените са маргинали, агресорите са завоеватели. Познавам случай на дете във втори клас, което никой не може да озапти и то открито заявява: "Ще правя каквото си искам!". Можем много да ровим и да спекулираме какво превръща осемгодишния в неподвластен на авторитети. Но вече стигаме до извода, че в обществото ни в момента агресията е нормално състояние на психиката. Хората, не само децата, считат, че чрез нея запазват себе си.
- Медиите и киното са обичайните заподозрени…
- Дори в световен мащаб единици са тези, които прилагат в практика дословно онова, което са видели на кино. Но високата скорост на разпространение на информация, най-вече на новини, доказва тезата на новото поколение, че без агресия не можеш да оцелееш. На практика днешните деца растат в среда, в която всяка форма на насилие е приемлива, защото само така се оцелява. Подрастващите са засиленото огледало и на семейната среда, и на цялото ни общество. Няма начин да проповядваме смирение и в същото време да крещим на обществени места, да се бием, за да запазим имуществото си.
Това, че киното демонстрира много агресия е факт, но зрителите знаят, че в 99% тя е неприложима - каскади с коли, скачане от самолети, стрелба с най-модерно оръжие… Това остава в света на измисленото и не този род култура променя младите.
- Винаги се връщаме на въпроса кой носи най-голямата отговорност?
- Доказан факт е, че повечето родители не се интересуват от децата си. Не говорим за проверка на оценките и отсъствията, а за същинска грижа. В момента в България 70% от децата са отглеждани от баби и дядовци. Ще кажа, че дори най-затруднените в материално отношение родители, най-заетите, могат да намират време за откровени разговори с децата си. Възпитанието не е свръх умение, а по-скоро вътрешна отдаденост и желание за съпричастност. Дори когато не достига време за качествено общуване, един открит разговор показва на децата как ги възприемаме. И чрез разговори, но и чрез мълчание, малките познават същината на родителските интереси и реагират адекватно. Когато в семейството се усеща явно пренебрежение, пред детето се отключват всички врати на личната демотивация и незаинтересованост.
- Какви модели на поведение развиват децата в семейства, където лъжата в отношенията между родителите е водеща?
- Възможностите са основно две. В единия вариант детето вижда, разбира и преживява двуличието на родителите, не одобрява този модел и само се отделя от него, като гради себе си по различен начин. В другия - то се възползва от него и без никакво притеснение се включва в лъжата, като отвоюва облаги само за себе си. За съжаление обаче, и в двата случая се създава крайно объркана личност. Този човек може цял живот да търси правилния път за себе си, но тази правилност се изразява в това да бъде различен от лошия си модел. В другия случай детето, живяло в постоянна манипулация, се формира и повежда единствено по средата си. Тогава е въпрос на късмет къде ще попадне. Ако е в агресивна среда, ще бъде агресор. Това е много вероятно да се случи.
- Как вашият клуб се бори с детската агресия?
- За овладяване на тъмните сили у едно дете, то трябва само да погледне към себе си, да реши какво иска да постигне и да си постави конкретна цел. Спортът дава не само целта, но и ясните правила, чрез които тя да бъде достигната. Важно е децата да харесат самия път на развитие и да са заинтригувани от стъпките, които трябва да направят. От стотици деца един ще стане шампион някой ден, но самата принадлежност към свое клубно място, тематичните разговори със съотборниците, преследването на собствен напредък са все добри занимания. Затова първото, което казвам на децата, които идват в клуба е да погледнат навътре в себе си и да разберат защо искат да се занимават именно с този спорт. Уви, децата твърде рядко знаят защо искат да направят нещо, а са припрени, нетърпеливи и се надяват всичко да стане сега, веднага! Дори питат как може набързо да се научат и да продължават по пътя си. Ние се стараем да възпитаме подрастващите, че отдаването на нещо е единственият начин да се почувстваш пълноценен.
- Какво постигате реално?
- В повечето случаи на децата не им се говори истината, в резултат на което те не са свикнали да се анализират, да разбират какво чувстват и какво желаят. Те дори не знаят с какво или с кого да се сравнят. В нашия клуб ги учим, че силните хора не зависят от външните фактори, защото се познават и разчитат на собствената си преценка и разум. Духовното развитие зависи от възпитанието. Всъщност, психологическите изследвания доказаха, че много деца не са склонни да правят онова, за което търпят критики, просто не виждат алтернатива. Сериозен проблем при работата с деца у нас е, че не се поощрява тяхната различност, а се опитваме да ги вкараме в лесни и еднакви рамки.
- Променят ли се децата, след като навлязат в спорта?
- Това е неминуемо. Дори при нас да дойдат младежи, които си правят сметката, че тренировките са първата стъпка към кариерата на охранители и мутри, самите правила и тяхното значение започват да ги променят. Агресивността им е подтисната и превърната в спортен хъс, в амбиция. Когато агресивните деца започнат да ценят правилата, те проумяват смисъла на реда. Съществуването на държавността се крепи на правила и когато от малки хората разбират стройността на системата, те просто стават добри граждани - и без да са постигнали шампионски титли.
- Агресивни ли сме към агресивните деца или се страхуваме от тях?
- На улицата се чувстваме застрашени от децата, на които сме пропуснали да обърнем внимание. Все се надяваме някой друг да ни свърши работата - някой друг да възпитава младежите, някой друг да понесе отговорност за липсата им на възпитание, някой друг да извърши промените. Затова в страха си сме често агресивни. А все пак ние сме възрастните хора и трябва преди всичко да проявим грижа и търпение.
- Как ще се развивате оттук насетне?
- Дългосрочната ни цел е чрез ДАМС да създадем национална стратегия на различните спортни клубове за привличането на всички групи деца. Ако в стрелбата едно хиперактивно дете ще се чувства зле, то в атлетиката или в друг спорт ще е на мястото си. Но пак няма да гори енергия в глупости, а ще я насочи и ще бъде доволно от това. Засега, както и във всяко друго начинание, бюрократичните спънки са основният ни проблем. За съжаление, в България 80% от всички усилия се хвърлят в борбата с нормативната уредба и много хора с желание да свършат полезна работа именно с подрастващите се отказват, заради битката с бюрокрацията. Понякога се чудя колко силно да говоря, та да ме чуят - ние не търсим пари! Ние търсим деца!