- BlueGunBlog -

И български производители на оръжие имаха свои щандове на Атинския оръжеен панаир, където един квадратен метър изложбена площ струваше 1000 долара, научаваме в началото на статията. Браншът е в добро състояние, констатират авторите. След дълги години на разоръжаване разходите за въоръжаване отново нарастват. И то с такова темпо, че вече достигнаха рекордното ниво на Студената война. Надпреварата във въоръжаването е в пълен ход, само материалите вече са други – защото и войните вече са други. Днес те се водят по улиците, между къщите, из засада. Това са партизански войни, в които най-важното е да си подвижен, а предпочитаното оръжие е автоматът. Руският АК 47, американският М 16 или германският Г 3. По улиците на Багдад или из прашните села на Дарфур един добре обучен стрелец може само за минута да убие трима до четирима души с тези автомати. Трима-четирима убити – в епохата на ядрената заплаха това звучи почти смешно. Като си представим сателитно насочваните бомби или биологичните оръжия, такъв най-обикновен автомат изглежда почти безобиден. Но жертвите му набъбват до гигантски числа. Защото лекото стрелково оръжие е евтино, с него лесно се борави, а предлагането е огромно. Няма да е преувеличение, ако кажем дори че тъкмо леките стрелкови оръжия са същинските оръжия за масово поразяване днес. Според данните на УНИЦЕФ и на Международния център за конверсията в Бон 90 процента от загиналите в различни войни през последните десет години, са били убити с автомати, картечници или други леки оръжия. На пазара тях ги има в изобилие – нови и на старо. Пушките оцеляват във всяка война. И стига ООН да не ги прегази умишлено с танковете, те почти не се повреждат. Така леките оръжия с тежки последици се местят от една гражданска война към следващата. По време на Студената война движението на оръжията се контролираше почти изцяло от СССР и САЩ. Единствено онези, които водеха войни за някоя от двете велики сили, получаваха оръжие. Никарагуа, Ангола, Афганистан... След разпадането на СССР враждуващите сили в тези граждански войни така да се каже осиротяха. Оказа се, че внезапно им трябват нови оръжейни доставчици и нови модели за финансиране на доставките. В Ангола и Сиера Леоне това става с диаманти, в Афганистан – с опиум. Глобализацията застигна и търговията с оръжие. Както всеки бранш, и този си има своите звезди. Например руснака Виктор Бут, чието име непрекъснато се споменава в докладите на ООН до Съвета за сигурност. Той дори беше овековечен в холивудския филм “Господарят на войната”. Бут е доставял оръжие почти за всички конфликти по света – от Шри Ланка през Афганистан та чак до Конго. Въпреки това и до днес е на свобода. ООН не може да пресече нито неговата дейност, нито дейността на други известни оръжейни търговци. Те оперират глобално и използват огромни мрежи от фирми-папки, така че нито една страна по света не може да ги подведе под съдебна отговорност. Вярно, непрекъснато се сключват международни договори и конвенции срещу нелегалния трафик на леко оръжие, но тези споразумения винаги изостават от глобализиращия се бизнес. Световната организация непрекъснато се опитва да наложи международна забрана за разпространение на леко оръжие – и всеки път се проваля с гръм и трясък. За последен път миналата година поради ветото на САЩ като член на Съвета за сигурност. Никой не знае какъв е броят на леките оръжия по света. Официално са регистрирани над 17 милиона единици леко оръжие в армейските и полицейски части по света. Действителната цифра обаче е многократно по-голяма. Женевският институт за международни проучвания смята, че по света стрелят над 226 милиона единици леко оръжие. Към тази цифра се прибавят оръжията, които са частно притежание и новопроизведените осем милиона бройки ежегодно. Според УНИЦЕФ броят на леките оръжия по света е 600 милиона. Почти бездънен резервоар. Който иска да води война – просто трябва да отвърти кранчето му.

По-нататък в разследването на Ди Цайт става дума тъмни сделки, осъществявани от германската фирма Хеклер и Кох, за различни схеми, по които се избягва оръжейното ембарго и за дейността на някои от главните герои в оръжейния бизнес. Авторите представят един от тях – германски търговец на оръжие, който дори организира частни оръжейни изложения, включително и с автомати Калашников, българско производство:

Той стартира кариерата си, когато браншът бурно тръгна нагоре. Държавите от Варшавския договор в продължение на десетилетия полагаха неимоверни усилия да наложат военното си превъзходство в областта на обикновените оръжия. Огромни заводи и десетки хиляди работници произвеждаха оръжия и боеприпаси, които се трупаха в складовете на военните. С края на Студената война стартира гигантската разпродажба на тези оръжия: Източният блок отвори своите дълбоки складове. Така удари часът на новите оръжейни търговци. Дотогава търговците на оръжие обикновено действаха по поръчение на СССР или САЩ, когато имаше да сключват сенчести сделки някъде по света. Новите им колеги вече работят за своя сметка. В своя потаен свят те изграждат необозрима мрежа от подизпълнители. Всичко вече е различно: войните, търсенето на оръжие, предлагането, търговците, маршрутите. Единствено контролната система е старата. И затова не върши работа.

“Търговията с оръжие е само една от формите на глобализацията,” казва експертът на амнести интернешънъл Хю Грифит. След края на Студената война оръжията и боеприпасите се превърнаха в стока като всяка друга на глобалните пазари. Между тях и прахосмукачките или спрейовете срещу вредители на практика няма разлика.”

Всеки, който понавлезе в света на оръжейната търговия, ще се натъкне на очебийното противоречие. Външната фасада – това е уж безукорният стремеж да се опазва националната сигурност и отбранителната способност, да се поддържат работните места в оръжейната промишленост, която носи и добри печалби. Тази фасада изглежда добре регламентирана от различните международни споразумения, от контрола над оръжейните експорти и от законодателството. Виждаме я на оръжейните панаири в Атина, в Париж или в Дубай, които са почти толкова бляскави колкото връчването на Оскарите. Зад фасадата обаче се е разположил цял самостоятелен свят, състоящ се от многобройни сиви, полукриминални и изцяло престъпни зони. Тук никой не държи да бъде забелязан без нужда. Следите се заличават, пускат се димни завеси. В този свят човек се чувства като в зала с криви огледала.