- BlueGunBlog -

Неотдавна бе открит паметник-барелеф на героя от Балканската война мичман първи ранг (посмъртно капитан) Георги Купов, командир на легендарния ни торпедоносец “Дръзки”. Така бе почетена паметта на един български герой. Свързахме се с един от матросите, служили на “Дръзки”, Христо Симеонов, вече 85-годишен. Автор е на книгите: ”Български национални легиони - минало и настояще” и “Ние бранихме нацията и България”. Той се върна към спомените си от онова бурно време след социалистическата революция.

Торпедоносецът “Дръзки” остава в историята с атаката си срещу турския военен и търговски флот, за да прекъсне доставката на боеприпаси от Германия за турската армия по море през Кюстенджа.
Христо Симеонов е изпратен като кандидат-подофицер на “Дръзки” през 1946 г. и служи като палубен моряк седем месеца. Командир на “Дръзки” тогава е мичман първи ранг Изворски. “Задачата ни беше да превеждаме съветските кораби през мините по Черно море, така че да влязат у нас безпрепятствено, разказва Симеонов. - Аз имах опитност 8 месеца на първа бойна линия в миночистенето. Веднъж ни завари буря и се прибрахме във Варненския залив. Когато се събудихме сутринта, корабът беше потънал до планцера по вина на огнярите. Бяха забравили отворен един вентил и водата нахлу в “Дръзки”. Изпомпахме водата, но целият екипаж бе наказан един месец да не слизаме на сушата.”
В съветски плен
Той приключва службата си на “Дръзки” в края на 1946 г. и се прибира в родния си Габрово. Там обаче го очаква морален тормоз от новата власт. Като член на Съюза на българските легиони, е разжалван още като школник във флота, отказан му е Орден за храброст първа степен в миночистенето, три дни е в съветски плен. Било е утрото на 6 септември 1944 г., спомня си Христо тези тревожни дни. Двата кораба “Беломорец” и “Черноморец” са на път за Варна, когато идва радиограма: ”При среща със съветски кораби не оказвайте съпротива и ако руснаците настояват, сложете оръжие.” Когато руснаците се прехвърлят на бордовете, няма братски прегръдки и усмивки. Съветските войници мълчат намусено и се отнасят подозрително към българите, с които на практика са във война. Взимат оръжието на капитаните и ги арестуват. После пленяват екипажите на двата кораба. Пленничеството им свършва, когато всички радиоточки възвестяват деветосептемврийския преврат. Преди това Христо и колегата му Стефан правят опит да избягат от съветския плен, но български комунисти с червени ленти ги хващат и връщат обратно на “Черноморец”. За щастие руснаците освобождават пленниците, защото е настъпило примирие.
Лепват му етикета “фашист, реакционер” в Габрово и го заплашват с лагер на язовир “Росица”. Арестуват го. Отказват му висше образование. Социалистическите фабрики дълго време не го приемат на работа. Той си изкарва прехраната от чукане на камъни, сечене на дърва, копане на канали, а един частник го приема в работилницата си като шлосер. По-късно си намира работа по специалността като машинен техник, но комунистите постоянно го ограничават в професионалното развитие. Едва достига до началник отдел в монтажа на дизелови централи. Работил е по националните обекти, на Баташкия водносилов път, ТЕЦ “Република”, ТЕЦ “Кремиковци”, ТЕЦ “София”. Професионализмът го спасява от комунистическия гнет. Такава е неговата тежка житейска и историческа равносметка.
Сега Христо Симеонов е вдовец от 14 години. Но е щастлив баща и дядо с две дъщери - Василка и Симеонка, четирима внуци и един правнук Емил. Радва се на добро здраве. Споделя, че от малък обича моряшката романтика, вълните, морските бури и стихии, които го правят горд, че им се противопоставя. В хората най-много цени достойнството, приятелството, трудолюбието, честността, откритостта, възмущава се от предателството, изпитал е много удари под кръста. Противник е на всякакви партии, защото лидерите им се борят за власт и пари. Окайва днешните пенсионери, които са дали много на България, а мизерстват. Пожелава им здраве. Така завършва историята на този горд и достоен човек.