- BlueGunBlog -

How to make а nuke? Пишеш този въпрос в полето на Google и търсачката дава най-общи насоки в това кой докъде е стигнал в тази игра. Има и десетки проучвания, които стигат (по строго научен начин и с доста специализирани термини) до два противоположни извода: че направата на бомба е по силите само на дузина правителства по света или че е възможна в апартамент, където компонентите и да бъдат сглобени от терорист с минимални технически умения.
Самата направа на атомна бомба е сравнително проста и е обяснена дори и с чертежи. Проста е за държави, които могат да похарчат между 10 и 20 милиарда долара и десетилетия работа в разузнаване, набиране на екипи от физици и инженери, построяване на завод(и), купуване на изходни суровини, които след обогатяване (за което са нужни големи и сложни инсталации) се превръщат в така необходимите 30-40 кила, годни за бомба уран или плутоний. Проблемът е в набавянето на тези килограми, преди купчина чужди разузнавателни служби и армии да са предотвратили това начинание. Както показва случаят с Ирак например. Там опитите на Саддам Хюсеин първо са безцеремонно прекъснати от израелците, които през 1981 бомбардират строящия се ядрен реактор, и после след поредица от войни, емабарго, санкции и пак войни, от иракския стремеж към атома (мирен или военен) не е останал и един неутрон. Държавите, които със сигурност са преминали целия производствен цикъл, са САЩ, Русия (доайени в областта), Англия, Франция (главно заради шовинизма на Дьо Гол) и Китай (който се чувства заплашен в еднаква степен от Русия и САЩ). По тази причина те са членки на Съвета за сигурност на ООН.
Всъщност ядреното оръжие може да се сравни с бухалка в ръцете на мутра, застанала срещу противници с джобни ножчета. В света на геополитиката бухалките са право на вето в Съвета за сигурност и това е една от причините още поне

15 държави в света

тайно и полека да развиват собствени ядрени арсенали. Разпространението на атомното оръжие до голяма степен наподобява верижна реакция на ядрен взрив. Така, след като Китай се сдобива с него през 60-те години на ХХ век и договорът за неразпространение на ядреното оръжие (подписан от горните свръхсили) слага край на приема с покани, останалите държави с подобни претенции се чувстват, меко казано, изиграни. Това чувство се засилва в Индия, след като ядрен Китай окупира част от територията и и показва какво значи ядреното право - „аз имам тояга, а ти не“. Стартът на индийската ядрена програма води след себе си начало на пакистанската и двете страни (които са врагове) влизат със „скок“ в ядрения клуб. Сред фактическите, но непризнати ядрени сили на първо място стои Израел, следван от държави като Иран, Ирак, Либия, Северна Корея, Бразилия, Аржентина и Южна Африка, които са разработвали или продължават развитието на ядрени програми.
Самите ядрени бомби могат условно да се разделят на няколко вида според своята мощност, начин на направа и действие. Според материала, от който са направени, те могат да са уранови или плутониеви. Нужният уран за направата на бомба е от 30 до 60 килограма (според различните „учебници“) от

Изотопа уран-235

който се извлича от уран-238 посредством сложен процес на центрофугиране, наречен изотопна сепарация. Самият уран-238, който се добива от урановата руда и е известен като жълта пита, не е удобен за целите на ядрените арсенали главно поради слабата си склонност към неконтролирана верижна реакция. Уранова е била първата бомба, наречена Little boy, която САЩ са спуснали върху Империята на изгряващото слънце, за да принудят непримиримите самураи да капитулират през Втората световна война. На 6 август 1945 г. бомбардировач B-29 хвърля 4-тонната бомба от 9400 метра върху град Хирошима, над който тя избухва на височина 550 метра. Тази сила на взрива е била с тротилов еквивалент от близо 20 килотона (20 хиляди тона).
Little boy е съдържала разделен на няколко части уран-235 (60 кг), който посредством „спусък“ е събран на едно място, за да се получи критична маса и да се предизвика верижното делене на урановите ядра посредством „бомбардирането“ им с неутрони. Вследствие на получилото се неконтролирано делене на ядрата се образуват нови и нови нестабилни частици (неутрони), при което се отделя огромна кинетична енергия и топлина (взрив), особено ценени от военните като методи на въздействие върху жива сила и техника. „Малко“ страничен, но неизбежен ефект е отделянето на огромен брой гама-лъчи познати като радиация, чиито поражения са ужасили дори създателите на Little boy.
Втората бомба, пусната над Нагасаки три дни по-късно (на 9 август), е плутониева. С това свое действие САЩ са искали да покажат много неща - първо, на ужасените японци, че са готови всеки ден да ги „гощават“ щедро с оръжия за масово поразяване, а на света (и на съюзника СССР най-вече), че владеят едно изцяло ново и ужасно средство за налагане на своята геополитическа воля. И не на последно място - да пробват бомби в реални условия, докато още може.
Плутоният е вид „синтетичен“ продукт, който се добива в атомни реактори, които обогатяват уран. Той е

Твърде нестабилен

и плутониева бомба, основана на „спусъчен“ принцип подобно на Little boy, би се разрушила от спонтанно започнала верижна реакция далеч преди бомбата да достигне максимална мощност. Там принципът за задействане е с „имплозионно“ устройство (сфера), което се разрушава, за да стартира изотопна реакция.
Други „видове“ бомби използват леки изотопи на химичните елементи водород и литий, които да стартират ядреното делене. Тези изотопи спомагат да се намали цената на дадено взривно устройство (при масовото производство на бомби скъпият уран и плутоний са пречка), да се намали теглото му, както и да се увеличи мощността чрез поредица от изотопни деления, които от своя страна предизвикват нови, и по този начин мощността може да се увеличава многократно. Най-голямата ядрена експлозия е произведена от ядрена бомба, взривена на 30 октомври 1961 г. на височина 4 хиляди метра над полигона Нова Земя от СССР - 50 мегатона (2500 пъти повече от Хирошима). При нея зарядът е разделен на вторичен („гориво“) и първичен („спусък“), които са физически разделени в корпуса на бомбата и се свързват, за да предизвикат опостушителен ефект.
Друга разновидност са неутронните бомби, които, както подсказва и името им, са с

Повишено излъчване на радиация

благодарение на това, че генерираните при деленето на ядрата неутрони се пускат „на свобода“. Те са по-активни от гама-лъчите и по тази причина този вид оръжия се считат за по-разрушителни като последици. Проблемът с тях е, че ефектът им не настъпва мигновено, както при „нормален“ взрив, а до няколко часа, освен ако дозата радиация не е наистина огромна - от порядъка на 8000 рентгена, която да убие на място настъпващия противник.
Тактическите ядрени оръжия (с мощност от няколко килотона) са се разглеждали като важно средство за спиране на бронирани армии при евентуално настъпване на трета световна война. Практически всеки тип оръжейна система е била пригодена да може да използва ядрени заряди, включително артилерията и изтребителите, които са можели да носят подобни заряди. Доста често правото да реши дали да ги ползва е имал съответният командир или пилот за разлика от междуконтиненталните ракети, за чието изстрелване е нужно съответният президент на велика (и не толкова велика) сила да почовърка малко в едно устройство, наречено евфемистично ядрено куфарче. Това, както и сложна система за взаимно известяване, са имали за цел да гарантират, че ако ядреният апокалипсис започне, той няма да бъде самоинициатива на полудял полковник от която и да било армия. Докато ядрените оръжия са били разпрострени сравнително малко, тази схема е работела и потвърждението затова е, че днес четете този текст. Напоследък обаче все повече полудели полковници стават генерали и президенти и сънуват ядрени куфарчета...